Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 13
- Предыдущая
- 13/104
- Следующая
Гарик се протегна напред върху коня си, за да разтрие крака си, като се опита да се усмихне бодро.
— Ами нали миналата седмица я оправи — възрази Шон.
— Да, но теловете отново са се разхлабили.
Всички ремонти, които брат му извършваше, винаги бяха странно нетрайни.
— В теб ли е ножицата за рязане на тел?
Той пъргаво я извади от торбата на седлото.
— Аз ще я оправя — каза Шон.
— Страшен си, братко, много съм ти признателен. — Второ колебание. — Нали няма да кажеш на татко?
— Не — какво да се прави, кракът ти е разранен.
Гарик препусна към дома, промъкна се в спалнята си и избяга при Джим Хокинс от „Острова на съкровищата“.
Тази работа донесе нова радост на Шон. Когато дъждът накара тревата да се раззелени и напълни плитките долове на платото с вода, това не беше просто знак, че е започнал сезонът, когато птиците свиват гнезда, и че риболовът в Бабуун Строом ще стане по-добър. Това означаваше, че сега могат да изведат добитъка от долината нагоре по платото, стадата ще се угоят и те ще ги откарат в Лейдибург в оградените места за продажба. Тоест, свършила бе още една зима и земята отново обещаваше и раждаше живот. И добитъкът усети тази радост.
Беше късен следобед. Шон седеше на коня си сред дърветата, загледан в една долина към малкото стадо, проточило се пред него. Говедата пасяха с наведени глави, като помахваха лениво с опашки. Между него и стадото имаше едно теленце — беше на три дни, все още бледобежово и несигурно на краката си. Опитваше ги, като правеше тромави кръгове в ниската трева. Измуча крава и теленцето замръзна с разкрачени крака и вирнати уши. Шон се ухили и вдигна юздата от врата на коня — беше време за връщане във фермата.
И в този момент видя ammergeyer, той вече беше започнал стремглаво да се снижава към теленцето, голям и тъмнокафяв, падащ от небето, с извити назад крила и нокти, готови за удар. Вятърът шумеше в крилата му от скоростта на падането.
Шон се вкамени и загледа. Орелът удари телето и той чу как се счупи кост, остро и рязко като съчка. Теленцето падна на тревата, като безпомощно зарита под кацналия върху него орел.
Шон остана за миг зашеметен от бързината, с която се разви всичко. И тогава у него нахлу омразата. Остро, така че стомахът му се сви. Срита коня с петите си и се понесе напред. Втурна се към орела, като издаваше висок неопределен писък, изпълнен с животинска омраза.
Орелът обърна глава и го погледна с едното си око. Отвори голямата си жълта човка и отговори с пронизителен нисък, после откъсна ноктите от телето и подхвръкна. Тежко размаха криле и се понесе ниско над земята, набирайки скорост, издигайки се, отдалечавайки се.
Шон измъкна карабината си от калъфа и накара коня да приклекне. Скочи от седлото и насочи дулото на карабината.
В този момент орелът се беше издигнал на петдесет метра над него и продължаваше бързо да набира височина. Шон пъхна патрон в цевта, затвори я и бързо вдигна пушката.
Целта бе трудна. Движеше се настрани и нагоре от него, плясъкът на крилата подхвърляше тялото на орела. Шон стреля. Карабината отскочи в рамото му и вятърът отнесе барутния дим, така че той можа да види как куршумът попада в целта.
Орелът се прекърши високо във въздуха. От него се разхвърча перушина като от възглавница и той падна с безжизнено увиснали криле. Преди да стигне земята, Шон вече се бе затичал към него.
Когато стигна при него, птицата вече бе издъхнала, но той хвана карабината за дулото, вдигна я над главата си и стовари приклада в тялото на орела. При третия удар прикладът се откъсна, но той продължаваше да удря. Стенеше от ярост.
Когато спря и се изправи запъхтян, по лицето му се стичаше пот и тялото му трепереше. Орелът се беше превърнал в пихтиеста маса от разкъсана плът и пера.
Теленцето още беше живо. Карабината беше засякла. Шон клекна до него, ядни сълзи изгаряха очите му. Доуби го с ловния си нож.
13
Шон не предполагаше, че може да мрази дори Гарик. Макар че това не траеше дълго. Гневът и омразата му бяха краткотрайни, изригваха като пламъци в сухата трева: горещи, високи, но бързо прегарящи, след което оставаше само пепел без въглени.
Когато това стана, Уейт отсъстваше. В продължение на три последователни години Уейт Кортни беше предлаган за председател на Асоциацията на производителите на говеждо месо и нито веднъж не успя да заеме поста. Като всеки човек и той се блазнеше от този пост, но също така знаеше, че фермата ще пострада от честите му отсъствия. Шон и Гарик бяха работили две години, когато отново дойде време за ежегодния избор на председателство.
В навечерието на тръгването си за събранието в Питърмарицбург той каза на Ада.
— Миналата седмица получих писмо от Бърнард, мила. — Той стоеше пред огледалото и подрязваше мустаците си. — Настояват тази година да се кандидатирам за председателското място.
— Много умно от тяхна страна — каза Ада. — Ти би бил най-добрият избор.
Уейт съсредоточено се начумери, докато подрязваше бакенбардите си. Тя така безпрекословно вярваше в него, че той самият рядко се съмняваше в себе си. Сега, като се гледаше в огледалото, се питаше каква ли част от успехите си дължи на подкрепата на Ада.
— Уейт, ти можеш да поемеш този пост. — Не беше предизвикателство, нито въпрос, а изричане на глас на една истина.
Когато чу думите й, той повярва в това.
Остави ножицата на скрина и се обърна към нея. Тя седеше с кръстосани крака на леглото, облечена в бяла нощница, черната й коса разпусната, обгърнала раменете й.
— Мисля, че Шон може да се оправи със стопанството — каза тя, като добави бързо — и Гари, разбира се.
— Да, Шон напредва бързо — съгласи се Уейт.
— Смяташ ли да поемеш този пост?
Поколеба се.
— Да — кимна той и Ада се усмихна.
— Ела при мен — протегна тя ръце към него.
Шон закара Уейт и Ада на гарата в Лейдибург, в последния момент баща му бе настоял тя да замине с него, защото искаше да е до него, за да сподели събитието.
Качи багажа им във вагона и зачака, докато те и малката група говедовъди, които заминаваха за срещата. Влакът изсвири и пътниците за местата си в купетата. Ада целуна Шон и се качи във вагона. Уейт остана още един миг на перона.
— Шон, ако ти трябва помощ, върви при господин Еразмус в Лайън Коп. Ще се върна в четвъртък.
— Няма да ми трябва помощ, татко.
Уейт сви устни.
— Ами тогава значи си Бог, той е единственият, който никога няма нужда от помощ — каза сурово баща му. — Не ставай глупак — ако се случи нещо, обърни се към Еразмус.
Той се изкачи по стълбичката след Ада. Влакът рязко потегли, набра скорост и се понесе към възвишението. Шон го загледа как се смалява, после се върна при файтона. Сега той беше господарят на Теунис Краал и това му се нравеше. Малката тълпа на перона се разпръскваше и от нея се появи Ана.
— Здравей, Шон.
Носеше зелена памучна рокля, избеляла от пране, краката й бяха боси. Усмихна се с дребните си бели зъби и се загледа в лицето му.
— Здравей, Ана.
— Ти няма ли да заминаваш за Питърмарицбург?
— Не, трябва да се грижа за стопанството.
— О!
Стояха мълчаливо, изпитвайки неудобство в присъствието на толкова много хора. Шон се изкашля и се почеса по носа.
— Ана, хайде! Трябва да се връщаме вкъщи — извика един от братята й пред касата за билети и тя се обърна към него.
— Ще те видя ли в неделя?
— Ще дойда, ако мога. Но не съм сигурен — трябва да се грижа за фермата.
— Шон, моля те, направи всичко възможно. — Гласът й беше сериозен и искрен. — Ще те чакам, ще взема нещо за обед и ще те чакам целия ден. Моля те, ела, дори за малко.
— Добре, ще дойда.
— Обещаваш?
— Обещавам.
Тя се усмихна с облекчение.
— Ще те чакам на пътеката над водопада.
Обърна се и се затича да се присъедини към семейството си. Шон подкара файтона и се върна в Теунис Краал. Гарик лежеше на леглото си и четеше.
- Предыдущая
- 13/104
- Следующая