Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 12

• Предыдущая
• 12/104
• Следующая

— Ами да, можем да отидем до морето или изобщо някъде — запали се Гарик.

— Теб те хваща морска болест, дори във влак ти става лошо.

Още веднъж размърдаха умовете. Накрая Шон погледна Гарик, а Гарик — Шон и като че ли по взаимно споразумение те се изправиха и отново потеглиха към Теунис Краал.

Ада бе пред къщата. Беше си сложила широкопола сламена шапка, която пазеше лицето й, и в едната й ръка имаше кошница с цветя. Заета с градината, тя не ги забеляза, докато те не стигнаха до средата на цветната леха. Щом ги видя, замръзна. Направи усилие да се овладее, да прикрие чувствата си, опитът я беше научил да очаква винаги най-лошото от заварените си синове и благодареше на Бога, когато не беше толкова лошо.

Като я наближиха, те намалиха хода си и постепенно спряха, като че ли бяха играчки, чиито пружини се бяха развили.

— Здравейте — каза Ада.

— Здравей — отговориха те едновременно.

Гарик порови из джоба си, извади носна кърпа и издуха носа си. Шон се зазяпа в стръмния холандски покрив с фронтони на Теунис Краал, като че ли го виждаше за пръв път.

— Е? — попита Ада със спокоен глас.

— Господин Кларк каза да си вървим у дома — изтърси Гарик.

— Защо? — спокойствието на Ада беше започнало да се пропуква.

— Ами… — Обърна се за помощ към Шон, но той не сваляше поглед от покрива.

— Ами… Виждаш ли, Шон един вид го удряше по главата, докато той падна. Аз нищо не съм направил.

Ада тихо изстена.

— О, не! — Пое дълбоко дъх. — Добре. Разправете ми всичко от самото начало.

Разказаха й историята с потоци от объркани думи, прекъсвайки се един друг и спорейки за подробностите. Когато свършиха, тя каза:

— А сега най-добре да се приберете в стаята си. Баща ви днес е при добитъка и скоро ще се върне за обяд. Ще се опитам поне малко да го подготвя за случилото се.

В стаята цареше приветливата атмосфера на килия на осъдени.

— По колко мислиш, че ще ни удари? — попита Гарик.

— Предполагам, че докато се умори, след това ще почине и ще продължи още малко — отговори Шон.

В двора влезе конят на Уейт. Баща им нареди нещо на конярчето и го чуха, че се смее. Вратата на кухнята хлопна и след половинминутно напрежение чуха рева на Уейт. Гарик страхливо подскочи.

В продължение на още десет минути слушаха как Уейт и Ада говорят в кухнята — редуваха се боботене и успокояващо мърморене.

— Баща ви иска да ви види — в кабинета си е.

Уейт бе застанал пред камината. Брадата му беше посипана с прах, също и челото му, което беше сбръчкано като разорана земя от озъбената му гримаса.

— Влизайте — изръмжа той, когато Шон почука на вратата. Те се намърдаха вътре и застанаха пред него. Уейт плесна по крака си с камшика за езда и от бричовете му се вдигна прах.

— Ела тук — каза той на Гарик и го хвана за косата. Извърна лицето му и огледа раната на челото му.

— Хмммм — измърмори той. Пусна кичура коса и той остана да стърчи. Хвърли камшика на писалището.

— Ела тук — каза той на Шон. — Дай си ръцете — с дланите надолу.

Кожата и на двете ръце беше разкъсана, а едно от кокалчетата беше подуто и възпалено.

— Хммм — отново измърмори той. Обърна се към полицата до камината, взе една лула от стойката и я напълни от каменния буркан с тютюн.

— Вие сте двама глупаци — каза той, — но аз ще рискувам и ще ви наема на работа за пет шилинга на седмица. Вървете да обядвате… чака ни работа следобед.

Те го зяпнаха с изумление, после веднага се запътиха към вратата.

— Шон.

Той замръзна знаеше, че всичко беше твърде добре, за да бъде вярно.

— Къде го удряше?

— Навсякъде, татко, навсякъде, където можех да го уцеля.

— Така не се прави — каза Уейт. — Трябва да го целиш отстрани в главата — ето тук — и той потупа с лулата върха на брадичката си — и да си стиснал здраво юмруците си, защото иначе, преди да пораснеш още, ще си счупиш всичките пръсти.

— Да, татко.

Вратата тихо се затвори зад него и Уейт си позволи да се ухили.

— Е, стига им вече толкова учене — каза той на глас и драсна кибрит, за да запали лулата. Когато тя започна да тегли равномерно, той изпусна дима. — Боже мой, само да бях там, когато е станало. Малкият писарушка щеше да си помисли дали да закача момчето ми втори път.

Шон вече имаше трасе, по което да бяга. Беше роден атлет и Уейт Кортни го измъкна от обора, където се въртеше около конете и му показа посоката. Той се затича, без да знае каква точно ще е наградата, нито разстоянието, въпреки това бягаше с радост и с всички сили.

Преди разсъмване седеше с баща си и Гарик в кухнята, като пиеше кафе, хванал с двете си ръце голямата тежка чаша чувствуваше как се вълнува от идването на следващия ден.

— Шон, вземи със себе си Зама и Н’дути и да не се отклонявате в гъсталака покрай реката.

— Ще взема само едно говедарче, татко, Н’дути ще ти трябва при дезинфекционната яма.

— Добре, добре. Опитай се да дойдеш при нас при ямата преди пладне, днес трябва да прекараме през нея хиляда глави.

Допи кафето и закопча якето си.

— Тогава тръгвам.

Край вратата на кухнята един прислужник държеше коня му. Шон пъхна карабината в калъфа на седлото и яхна коня, без да стъпва в стремето, вдигна ръка и се ухили на Уейт, после дръпна юздата и препусна през двора. Утрото все още бе тъмно и студено. Баща му го наблюдаваше от прага.

„Ех, много е самоуверен“ — помисли си той. Но имаше син, за какъвто се беше надявал, и се гордееше с това.

— Тате, на мен какво ще ми възложиш? — попита го стоящият до него Гарик.

— Ами, в ограденото място за болни животни са онези юници…

Уейт млъкна.

— Не. Гари, я по-добре ела с мен.

Шон работеше рано сутрин, когато слънчевата светлина проблясваше, златиста и игрива, а сенките бяха дълги и черни. Работеше под пладнешкото слънце и се потеше от жегата, работеше в дъжд, в мъгла, която нахлуваше сива и влажна от платото, в краткия африкански здрач, връщаше се вкъщи по тъмно. Радваше се на всеки изминал миг.

Научи се да разпознава добитъка. Не по име, защото имена имаха само впрегатните волове, а по размера, цвета и отличителните белези, така че само като хвърлеше едно око на някое стадо, разбираше кое добиче липсва.

— Зама, къде е старата крава с кривия рог?

— Nkosii, (нямаше го вече умалителното Nkosiana — млади господарю) вчера я отведох в ограденото място за болни животни, тя има тения.

Шон се беше научил да разпознава болестта в съвсем началната й фаза, по начина, по който животното се придвижваше и държеше главата си. Научи и лечението. За да се унищожат паразитите, трябваше да се налее керосин в раната. При офталмия се правеше промивка на очите с калиев перманганат. За синята пъпка имаше само едно средство — куршум и изгаряне на трупа.

Той изроди първото си теленце сред акациите на брега на река Тугела. Направи го сам, със запретнати ръкави над лактите, като усещаше слузта по ръцете си. След това, докато майката ближеше теленцето и то се олюляваше от всяко бутване на езика й, Шон усети как нещо се сви в гърлото му.

Но всичкото това не му бе достатъчно, за да изразходва енергията си. Работата го забавляваше.

Усъвършенствуваше майсторството си в ездата, скачаше от седлото и тичаше покрай коня си, отново скачаше на седлото, после се прехвърляше на другата страна, изправяше се на седлото при пълен галоп, после разтваряше крака и го яхваше, като стъпалата му моментално намираха стремената.

Упражняваше се с карабината, докато се научи да уцелва бягащ чакал от сто и петдесет крачки, като разсичаше с големия куршум тялото му с размери на фокстериер.

Освен това трябваше да върши и много от Гариковата работа.

— Шон, не се чувствувам добре.

— Какво ти е?

— Кракът ми се е разранил от толкова езда.

— Ами тогава защо не се прибереш вкъщи?

— Татко каза да оправя оградата около дезинфекционна яма номер три.

• Предыдущая
• 12/104
• Следующая