Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 46

Но какво да направиш?

Ето какво:

Лампите бяха угаснали, защото токът беше спрял, но нали имаше само четири етажа за изкачване. Хайме внимателно затвори кутията, промъкна се обратно при количката си и избра най-дългата метла.

Хората се изсипваха от сградата и пищяха. Хайме любезно си проправяше път срещу течението, досущ сьомга, плуваща нагоре по реката.

Бяла плетеница от греди, която вероятно според архитекта беше динамично изражение на това-онова, поддържаше купола от цветно стъкло. Всъщност стъклото беше някаква пластмаса и на Хайме, покачен на един удобен мертек, му се наложи да приложи всичката си сила и всичката сила на метлата като лост, за да го пропука. Още два замаха превърнаха купола в смъртоносни отломки.

Светлината нахлу и освети праха в търговския център така, че въздухът сякаш се изпълни със светулки.

Далече долу дървото пръсна стените на своя гладък бетонен затвор и се юрна навън като експресен влак. Хайме никога не бе подозирал, че дърветата издават звуци, докато растат, както и никой друг не го бе подозирал, защото издават този звук стотици години наред на вълни с амплитуда двайсет и четири часа.

Пришпорете растежа, и дървото почва да прави вррруууумм.

Хайме го гледаше как приижда към него — зелен гъбообразен облак. От корените му се надигаше пара.

Гредите нямаха никакъв шанс. Останките от купола хвръкнаха като топка за пинг-понг върху водна струя.

Същото ставаше и из целия град, само дето градът вече никакъв не се виждаше. Виждаше се само балдахин от зеленина. Проснал се от хоризонт до хоризонт.

Хайме си седеше на клона, вкопчен в една лиана, и се смееше, смееше, смееше…

Не след дълго заваля.

„Капамаки“, изследователски китоловен кораб, в момента се занимаваше със следния въпрос: колко кита можеш да уловиш за една седмица?

Само дето днес нямаше никакви китове. Екипажът се взираше в екраните, които поради приложените изобретателни технологии можеха да забелязват всичко, малко по-голямо от сардина, и да изчисляват нетната му стойност на международната петролна борса, но те бяха празни. Рибите, които се мяркаха чат-пат, пердашеха през водата, като че страшно бързаха да се изнесат нанякъде.

Капитанът забарабани с пръсти по конзолата. Боеше се, че скоро ще му се наложи да ръководи свой собствен изследователски проект с цел да открие какво се случва на статистически малкия брой капитани на китоловни кораби, върнали се без промишлен кораб, пълен с изследователски материал. Чудеше се как ли постъпват с теб в такива случаи. Може би те заключват в някоя стая с харпун и очакват да постъпиш достойно.

Това не можеше да го бъде. Трябваше да има нещо.

Навигаторът изкара на екран една таблица и се вторачи в нея.

— Достойни капитане? — рече той.

— Какво има? — тросна му се капитанът.

— Като че имаме малка авария с инструментите. Дъното в тази област би трябвало да е на дълбочина двеста метра.

— Е, и какво?

— Показва петнайсет хиляди метра, достойни капитане. И продължава да пропада.

— Това е глупаво. Няма такава дълбочина. Капитанът изгледа кръвнишки струващата няколко милиона йени свръхмодерна технология и й тресна един. Навигаторът пусна нервна усмивка.

— О, сър — рече той. — Вече е по-плитко.

Под грохота на морски дълбини, както знаеха и двамата — и Азирафел, и Тенисън, — в бездната, под морските води чудовището кракен спеше.

А сега се събуждаше.

Милиони тонове дълбинна океанска тиня се откъртват от хълбоците му, докато се надига.

— Вижте — посочи навигаторът, — вече са само три хиляди метра.

Кракенът няма очи. Никога не е имал какво да гледа. Но докато се издига нагоре в ледените води, той улавя микровълновия шум на морето, жалните бибипкания и подсвирквания на китовата песен.

— Ъ-ъ… — обади се навигаторът, — хиляда метра?

На кракена не му е забавно.

— Петстотин метра?

Изведнъж водата се надига и корабът се разтърсва.

— Сто метра?

Над него има нещо дребно и метално. Кракенът се размърдва.

И десет милиарда порции суша изкрещяват за мъст.

Прозорците на къщичката се пръснаха навътре. Това не беше буря — беше война. Жасминови листенца се вихреха из стаята, размесени с дъжд от фишове.

Нют и Анатема се бяха вкопчили един в друг в пространството между прекатурената маса и стената.

— Давай — измърмори Нют, — кажи ми, че Агнес е предсказала и това.

— Наистина е казала, че той „носи буря“ — отвърна Анатема.

— Това е ураган, да му се не види! Казала ли е и какво ще стане после?

— 2315 е с препратка към 3477 — отвърна Анатема.

— Спомняш си такива подробности в такъв момент?

— Като го рече, да — отвърна тя. Протегна му картонче.

Нют го прочете пак. Навън се чуваше плющене — сякаш лист ръждива ламарина се носеше като въртележка из градината, а май тъкмо така си и беше.

— Това да не би да означава — рече той бавно, — че се предполага ние с тебе да станем… ъ — ъ… ъ — ъ… двойка? Пустата му Агнес, каква е шегаджийка!

Ухажването винаги е трудно, когато в дома на ухажваната има и възрастна роднина от женски пол; тия възрастни роднини имат склонност да мрънкат, да се кикотят, да си просят цигари и в най-тежките случаи да вадят семейния албум със снимки — акт на агресия във войната на половете, който трябва да бъде забранен с Женевска конвенция. Много по-зле е, когато роднината е мъртва от триста години. Душата на Нют наистина беше станала пристан на известни мисли относно Анатема; всъщност той не само ги държеше на пристан, ами и ги изваждаше на сух док, ремонтираше ги, теглеше им по една хубава боя и изстъргваше раковините от дъната им. Но идеята за второто зрение на Агнес, забито в тила му, обля либидото му с кофа студена вода.

Той дори таеше мисълта да покани момичето да хапнат нещо навън, но идеята някаква си кромуелска вещица да си седи в къщичката отпреди три века и да го гледа как яде му беше омразна.

Беше в онова настроение, в което хората горят вещици. Животът му и без това си беше достатъчно сложен, та да бъде манипулиран отвъд вековете от някаква налудничава бабишкера.

Нещо тупна в решетката — прозвуча така, сякаш част от комина беше рухнала.

А после той си помисли: „Животът ми изобщо не е сложен. Виждам го толкова ясно, колкото сигурно го вижда и Агнес. Простира се чак до ранното пенсиониране, малко помощи от колегите, малко спретнато светло апартаментче някъде си, малка спретната безсъдържателна смърт. Само дето ще умра под развалините на къща по време на нещо, което като нищо може да е и краят на света.

Ангелът архивар няма да има никакви проблеми с мен, животът ми от години сигурно се изразява в — — ’ — — ’ — — на всяка страница. Искам да кажа, всъщност какво съм направил досега? Никога не съм обирал банка. Никога не са ме глобявали за неправилно паркиране. Никога не съм ял тайландска храна…“

Някъде още един прозорец се пръсна с весел звън на чупещо се стъкло. Анатема го обгърна с ръце с въздишка, която всъщност никак не прозвуча като израз на разочарование.

„Никога не съм бил в Америка. Или във Франция, защото то Кале всъщност не се брои. Никога не се научих да свиря на някакъв инструмент.“

Радиото замлъкна — жиците най-накрая се бяха предали Той зарови лице в косите й. „Никога не съм…“

Нещо рече „пинг!“

Шадуел, който осъвременяваше платежните ведомости на армията, вдигна поглед, както подписваше издирвач на вещици и. д. ефрейтор Смит.

Беше му необходимо малко време, докато забележи, че карфицата на Нют вече не блести върху картата.

Той слезе от столчето и като си мърмореше под носа, затърси по пода, докато най-накрая я намери. Пообърса я и отново я забоде на Тадфийлд.

Тъкмо подписваше издирвач на вещици редник Маса, който получаваше две пенита допълнително на година за сено, и пак се чу „пинг!“.