Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 45

Нют все още беше достатъчно с всичкия си, за да си преведе това както трябва. Когато повечето хора кажат:

„Нали разбираш, аз съм екстрасенс“, те имат предвид „имам твърде будно, но не и оригинално въображение/лакирам ноктите си в черно/приказвам на папагалчето си“; когато го казваше Анатема, то звучеше така, сякаш си признаваше за някаква наследствена болест, от която би предпочела да не беше засегната.

— Армагедон се мести? — удиви се Нют.

— Различни пророчества твърдят, че първо трябва да дойде Антихристът — обясни Анатема. — Агнес твърди, че е той. Не мога да го видя…

— Или пък тя — обади се Нют.

— Какво?

— Може да е и „тя“ — обясни Нют. — В двайсти век живеем в края на краищата. Равенство във възможностите.

— Според мен ти не го приемаш съвсем на сериозно — скастри го тя. — Както и да е, тук няма никакво зло. Тъкмо това не разбирам. Има само любов.

— Моля? — възкликна Нют.

Тя го погледна безпомощно.

— Трудно е за обясняване — призна си тя. — Нещо или някой обича това място. Обича всеки сантиметър от него толкова силно, че тази обич закриля и предпазва мястото. Дълбока, огромна, пламенна любов. Как може тук да започне нещо лошо? Как може краят на света да започне от подобно място? Този град е от онези, в които ти се иска да израснат децата ти. Той е рай за хлапетата — тя се усмихна едва-едва. — Трябва да видиш местните хлапета. Нереални са! Направо като излезли от „Само за момчета“! Изранени колена и „страшна работа!“, и стъкълца, и…

Почти го напипа. Усещаше формата на мисълта, догонваше я.

— Какво е това място? — попита Нют.

— Какво?! — изпищя Анатема. Влакът на мислите й беше дерайлирал.

Пръстът на Нют почука по картата.

— Тука пише „изоставен аеродрум“. Ето тук, погледни, на запад от самия Тадфийлд…

Анатема изсумтя.

— Изоставен?! Хич не вярвай. Навремето е бил военна база на изтребителите. А някъде от десет години е въздушна база „Горен Тадфийлд“. И още преди да си ме попитал, отговорът е „не“. Мразя абсолютно всичко в това гадно място, но полковникът е къде-къде по-нормален от тебе. Жена му се занимава с йога, за Бога.

А сега. Та какво беше казала преди малко? Тукашните хлапета…

Усети как мисловните й крака се подхлъзват и тупна по гръб право в една по-лична мисъл, която я причакваше на пусия. Всъщност на Нют си му нямаше нищо. А хубавото на това да прекараш остатъка от живота си с него беше, че няма да се мотае край тебе достатъчно дълго, че да почне да ти лази по нервите.

Радиото говореше за южноамерикански дъждовни гори. Новопоникнали. То заликува.

Ледени куршуми разкъсваха листата край Ония, докато Адам ги водеше надолу в кариерата.

Кучето се промъкваше редом с тях, подвило опашка между краката си, и скимтеше.

„Така не бива — мислеше си то. — Тъкмо почвах да им хващам цаката на плъховете. Тъкмо когато почти успях да дам да разбере на оная гадна немска овчарка от отсрещния двор. А сега Той ще сложи край на всичко и хайде пак ония горящите очи и гонене на заблудени души. Че то има ли смисъл? Те нито се съпротивляват, нито имат някакъв вкус…“

Уенслидейл, Брайън и Пепър не мислеха чак толкова свързано. Единственото, което осъзнаваха, беше, че да се опитат да не следват Адам, беше все едно да се опитат да хвърчат; опитът да се съпротивляват на силата, която ги тласкаше напред, щеше да доведе просто до счупени на сума ти места крака. И пак щеше да им се наложи да продължат.

Адам изобщо не мислеше. Нещо се беше отворило в ума му и пламтеше.

Настани ги върху щайгата.

— Тук долу всички ще сме си добре — рече той.

— Ъ — ъ… — обади се Уенслидейл. — Според тебе майките и татковците ни няма ли да…?

— За тях не се притеснявай — рече надуто Адам. — Мога да ви направя нови. И вече няма да има: „До девет и половина да си в леглото!“ Ако искате, даже изобщо вече никога няма да ви се налага да си лягате. Или пък да си подреждате стаята, или каквото щете там. Просто оставете всичко на мен и ще стане страхотно. — Той им се усмихна налудничаво. — Едни мои нови приятели са се запътили насам — довери им той. — Ще ви харесат.

— Ама… — запъна се Уенслидейл.

— Само си помислете к’ви страшни работи ни чакат после — въодушевено продължи Адам. — Можете да напълните Америка с чисто нови каубои и индианци, полицаи и гангстери, анимационни филмчета и космонавти и каквото си щеш. Няма ли да е фантастично?

Уенслидейл погледна нещастно другите двама. В главите им витаеше една и съща мисъл, която дори в нормално време никой от тях не би могъл да изкаже що-годе сносно. В най-общ смисъл тя беше, че някога е имало истински каубои и гангстери и това е било велико. И че винаги ще има ужким-каубои и гангстери и това също е велико. Обаче истински ужким-каубои и ужким-гангстери — хем живи, хем не, дето можеш да ги прибереш обратно в кутията, като ти втръснат — това никак не им се виждаше велико. Цялата работа с гангстерите и каубоите и извънземните и пиратите беше, че можеш да престанеш да бъдеш от тях и да си се прибереш у дома.

— Но преди всичко това да стане — мрачно отрони Адам, — ще им покажем ние…

В търговския център растеше дърво. Не беше много голямо. Листата му бяха жълти и светлината, която падаше върху му през вълнуващо драматичния стъклопис, беше не каквато трябва. Освен това гълташе повече химикали от олимпийски атлет, а в клоните му гнездяха високоговорители. Но беше дърво все пак и ако попремрежиш очи и се загледаш към изкуствения водопад, можеше почти да повярваш, че гледаш болно дърво през мъгла от сълзи.

Хайме Хернес обичаше да обядва под него. Надзирателят по поддръжката му вряскаше, като го видеше, но Хайме бе израсъл във ферма — биваше си я тази ферма, — обичаше дърветата и хич не му се искаше да се налага да се преселва в града, но какво да правиш? Работата не беше лоша, а парите — за такива пари баща му не беше и мечтал. Дядо му пък изобщо не беше мечтал за пари. Докато навърши петнайсет години, хабер си беше нямал какво е това пари. Но имаше моменти, когато човек има нужда от дървета, и какъв срам, мислеше си Хайме, децата му растяха с мисълта, че дърветата — това са цепеници за горене, а внуците му щяха да мислят, че дърветата — това е история.

Но какво да правиш? Там, където преди имаше дървета, сега имаше големи ферми, там, където имаше малки ферми, сега имаше търговски центрове, а там, където имаше търговски центрове, пак си имаше търговски центрове, и тъй си вървеше.

Той скри количката си зад щанда с вестниците, седна, като се озърташе, и отвори кутията с обяда.

И тъкмо тогава усети шумоленето и пълзенето на сенките по пода. Огледа се.

Дървото се движеше. Той го загледа с интерес. Хайме никога преди не беше виждал как расте дърво.

Почвата, която не беше нищо друго освен насип от някакви изкуствени стружки, направо си се вълнуваше, докато корените шаваха под повърхността. Хайме видя как един тънък бял филиз пропълзя надолу по бордюра на повдигнатата градинска площ и взе да ръчка слепешката по бетонния под.

Без да знае защо, ама съвсем без да знае защо, той лекичко го побутна с крак и го приближи до една пукнатина между плочите. Филизът я намери и задълба надолу. Клоните се кривяха в различни форми.

Хайме чуваше скърцането на гуми навън, но не му обръщаше внимание. Някой крещеше нещо, но покрай Хайме все някой крещеше, най-често по него.

Търсещият корен трябва да беше намерил погребаната почва. Той смени цвета си и стана по-дебел — също като пожарен маркуч, след като пуснат водата. Изкуственият водопад пресъхна; Хайме си представи как изсмукващи влакна задръстват спуканите тръби.

Сега виждаше какво става навън. Уличното платно се вълнуваше като море. В пукнатините никнеха филизи.

Разбира се, заключи той, те си имаха слънце. А неговото дърво — не. Имаше си само приглушената сивкава светлина, процеждаща се през купола четири етажа по-нагоре. Мъртва светлина.