Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 43

— И те са кацнали на ливадката ти, така ли?

— Май че само там не са кацали според радиото. Постоянно цъфват някъде и предават кратко изтъркано послание за космически мир, а хората, като им кажат „Е, и?“, поглеждат объркано и отлитат. Знамения и поличби, тъкмо както е казала Агнес.

— Сигурно сега ще ми кажеш, че тя е предсказала и всичко това?!

Анатема прелисти опърпания куп фишове пред себе си.

— Все си мислех да го кача всичкото я на компютър, я на друго — рече тя. — Търсене на думи и такива работи. Нали разбираш? Много по-просто щеше да е. Предсказанията са подредени в някакъв си там стар ред, но има ключове, почерк и тям подобни.

— На фишове ли ги е писала?! — удиви се Нют.

— Не. В книга. Обаче аз, такова, съм я забутала някъде. Разбира се, винаги сме имали копие от нея.

— Загубила си я, а? — Нют се опита да инжектира някакъв хумор в ставащото. — На бас, че това не го е предвидила!

Анатема го изгледа на кръв. Ако с поглед можеше да се убива, Нют вече щеше да лежи проснат на масата за аутопсия.

После тя продължи:

— Но с годините сме съставили доста сносен азбучен показалец, а пък дядо ми измисли система за препратки, която върши много добра работа… А. Ето го.

Тя бутна едно листче пред Нют.

[???_3988_]

— Това не съм го получила наведнъж и предварително — призна си Анатема, — попълвах ги, след като изслушвах новините.

— Във вашето семейство кръстословиците сигурно за нищо ги нямате — заяви Нют.

— Според мен Агнес и без това тука малко не е в свои води. Това там за Левиатан и за Южна Америка, и за тримата, и за четиримата може да значи каквото си щеш. — Тя въздъхна. — Проблемът е във вестниците. Никога не знаеш дали Агнес не ти говори за някакво си инцидентче, което би могло да ти убегне. Знаеш ли колко време отнема да четеш всички ежедневници от кора до кора всяка сутрин?

— Три часа и десет минути — машинално й отвърна Нют.

— Предполагам, че ще ни дадат медал или нещо такова — заяви оптимистично Адам. — Задето сме измъкнали човек от пламъците на катастрофата.

— Нямаше пламъци — охлади го Пепър. — Че колата даже не беше и кой знае колко катастрофирала, като я обърнахме пак надолу с колелата.

— Можеше да има — изтъкна Адам. — Не виждам защо да не получим медал само защото някаква си стара бричка не знае кога да се запали!

Стояха и гледаха в дупката. Анатема се беше обадила в полицията там бяха решили, че дупката е от пропадане, и я бяха оградили с конуси; беше черна и слизаше много надълбоко.

— Сигурно ще е голям купон да заминем за Тибет — размечта се Брайън. — Можем да се учим на бойни изкуства и разни такива. Гледах един стар филм и там се разправяше за една долина в Тибет, и там всички живеят по стотици години. Казва се Шангри-Ла.

Адам изсумтя.

— Не е много умно да кръстиш долина на някакво си вехто бунгало! — тросна се той. — Можели са като нищо да я кръстят и „Сумрачно блуждаене“ или „Лаврите“!

— Ама е много по-хубаво от „Шамбълс“ де — обади се кротко Уенслидейл.

— Шамбала — поправи го Адам.

— Предполагам, че е все едно и също. Сигурно има две имена — намеси се Пепър необичайно дипломатично. — Като наш’та къща. Когато се нанесохме, сменихме името от Хижата на Нортънски пейзаж, но още получаваме писма, адресирани до Тео С. Купиър, Хижата. Може би са я прекръстили на Шамбала, ама хората още й викат Лаврите.

Адам метна камъче в дупката. Вече му писваше от тия тибетци.

— К’во ще правим сега? — попита Пепър. — В долната, Нортънската ферма ще топят овцете за дезинфекция. Можем да ходим да им помагаме.

Адам метна в дупката по-големичък камък и зачака да тупне. Не тупна.

— Де да знам — рече той сдържано. — Според мене трябва да направим нещо за китовете и горите, и другото там.

— Като например? — подхвърли Брайън, голям любител на забавленията, които предоставяше едно добро топене на овце. Започна да вади от джобовете си пликчета от чипс и да ги пуска едно по едно в дупката.

— Можем следобед да отидем до Тадфийлд и да не изядем по един хамбургер — предложи Пепър. — Ако и четиримата не изядем по един, значи няма да се наложи да изсекат цели милиони акри дъждовни гори.

— Ама те и без това ще си ги изсекат — възрази Уенслидейл.

— Пак груб материализъм — сряза ги Адам. — Същото като с китовете. Да се шашнеш к’ви работи стават — той се втренчи в Кучето. Беше му много странно.

Малкият помияр забеляза, че му обръщат внимание, и очаквателно приклекна на задни крака.

— Хората като вас — те изяждат всичките китове! — тросна им се Адам. — Ха на бас, че вече сте изплюскали цял кит!

Кучето — една мъничка сатанинска искрица от душата му мразеше себе си заради това — склони глава на една страна и заскимтя.

— В чудничък свят ще растем, няма що! — продължи Адам. — И китове няма да има, и въздух, и всичките ще газим вода, щото морското равнище се вдига!

— Значи тогава само атлантидците ще са си добре — бодро заключи Пепър.

— Хм! — рече Адам, без наистина да слуша. Вътре в ума му ставаше нещо. Главата го болеше. Мислите прииждаха вътре в нея, без да му се налага да ги измисля. Нещо му казваше: „Ти можеш да направиш нещо, Адам Йънг. Можеш да направиш така, че всичко да е по-добре. Можеш да направиш каквото си пожелаеш.“ И онова, което му го казваше, беше… самият той. Част от него, дълбоко скрита. Част от него, съпътствала го през всичките тези години и всъщност незабелязвана, като сянка. Тя му казваше: „Да, този свят е скапан. Можеше да е велик. Само че вече е скапан и е време да се направи нещо за него. Тъкмо затова си тук. Да направиш всичко по-добро.“

— Щото ще могат да си ходят навсякъде — продължи Пепър, като го погледна притеснено. — Атлантидците, искам да кажа. Щото…

— Писна ми от тия дърти атлантидци и тибетци! — тросна се Адам.

Те се вторачиха в него. Не бяха го виждали такъв преди.

— Те са си много добре! — продължи Адам. — Всеки се е разпищолил и хаби наред и китовете, и въглищата, и петрола, и озона, и дъждовните гори, и к’во ли не и за нас нищичко няма да остане! Ще трябва да ходим на Марс и не знам к’во си, за да не седим на тъмно и на мокро и въздухът да ни издиша!

Това не беше старият Адам, когото познаваха Ония. Ония избягваха да се погледнат в очите. Когато Адам беше в такова настроение, светът като че ли ставаше по-мразовит.

— На мене — заяви прагматично Брайън — такова, на мене ми се струва, че най-добре ще е да спреш да четеш за тия работи.

— Същото е като онова, дето го каза оня ден! — заяви Адам. — Израстваш с книги за пирати, каубои, космонавти и тъй нататък и тъкмо като си решил, че светът е пълен с невероятни неща, ти казват, че всъщност е гъчкан с умрели китове, изсечени гори и радиокутивни отпадъци, дето после се моткат с милиони години. Мене ако питате, човек хич не си струва да пораства голям.

Ония се спогледаха.

Над целия свят бе надвиснала сянка. На север се струпваха буреносни облаци и слънчевите лъчи ги обгръщаха в жълто сияние, сякаш небето бе изрисувано от някой любител ентусиаст.

— На мене ми се струва, че тоя свят трябва да се скатае и да се почне пак наново — рече Адам.

Гласът не приличаше на Адамовия.

Свиреп вятър разлюля лятната гора.

Адам погледна Кучето, което се опитваше да застане на главата си. Нейде далече замърмори гръмотевица. Той се протегна и погали разсеяно песа.

— На всички им се пада всичките атомни бомби да гръмнат наведнъж и всичко да се почне отначало, само че организирано, как’ си трябва — продължи Адам. — Понякога си мисля, че тъкмо тъй искам да стане. И после можем да оправим всичко.

Гръмотевичният тътен се разнесе отново. Пепър потръпна. Това не беше обичайното безкрайно бърборене на Ония, в което прекарваха сума ти дълги часове. В погледа на Адам имаше нещо, което приятелите му не можеха да проумеят съвсем — не демонизъм, защото повече или по-малко него си го имаше открай време, но някаква празна сивота, а това беше много по-лошо.