Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 6
- Предыдущая
- 6/79
- Следующая
Около тях се започна люта битка кой къде ще седне, но аз успях да запазя най-удобните места за господарката и за себе си. Седяхме точно срещу трона, малко по-високо от фараона и спокойно наблюдавахме целия вътрешен двор. Бях се погрижил за господарката Лострис да има и отделна кожена възглавница, а също кошница с плодове и сладки и по една делва шербет и бира, с които да се подкрепяме по време на безкрайната и изтощителна церемония.
Около нас се бяха насъбрали най-видните мъже в царството заедно с натруфените си жени. Военачалниците носеха златните си камшици и гордо развяваха над главите си знамената на дружините си. До тях по дървените трибуни се нареждаха представителите на занаятчийските гилдии, богатите търговци, жреците и пратениците на васалните царства, изобщо всички, които имаха някакво влияние в царството.
Точно срещу трона, подредени подобно на кубчетата, с които си играят децата, се разтваряха един в друг външните дворове на храма. Входовете на всички обаче бяха наредени в толкова съвършена права линия, че ако някой богомолец се намираше на Алеята на овните, то той, макар и от четиристотин крачки разстояние, пак би могъл да наблюдава фараона на високия му трон.
Простолюдието бе изпълнило дворовете, някои тъпчеха свещената алея, а други — градините около храма. Макар да бях прекарал почти целия си живот в Тива, очите ми за пръв път виждаха такова стълпотворение. Беше невъзможно да се установи точният брой на зрителите, но нищо чудно да е имало около двеста хиляди души. И цялото това множество вдигаше такъв шум около себе си, та имах чувството, че съм пчеличка, попаднала сред огромен кошер.
Около самия трон се бяха наредили най-влиятелните мъже в царството, чиито глави бяха на височината на царските нозе. Разбира се, един от тях беше и главният жрец на Озирис. Предната година старецът, заемал този пост, се беше разделил със света на живите и бе поел по дългия път през подземния свят към полетата на вечния рай далеч на запад. Новият главен жрец беше значително по-млад от него и по-решителен. Можех да съм сигурен, че няма да се остави тъй лесно на господаря Интеф да го води за носа. Всъщност той вече го беше доказал, съдействайки ми за някои промени в пиесата, които му бях предложил, докато надзиравах строежа на дървените скели.
Разбира се, сред тази малка групичка най-голямо впечатление правеше великият владетел, който с царственото си излъчване засенчваше самия фараон. Всички погледи бяха насочени към господаря Интеф. Високата, стройна фигура и гордата му осанка имаха с какво да привлекат окото, а с тежките вериги злато около врата приличаше на бог, слязъл за миг сред хората. Само на няколко крачки зад него се бе изправил страшният Расфер.
Церемонията беше открита от господаря Интеф, който излезе пред всички, за да прочете традиционното обръщение от страна на двата града към фараона. Докато говореше, аз хвърлих един поглед към господарката си. Макар да не ми беше приятно да слушам словата на баща й, бях изненадан от омразата, изписана на лицето й. Господарката ми дори не се опитваше да прикрие чувствата, които изпитваше към собствения си баща. Искаше ми се да й дам знак, че така всички ще разберат какво чувства, но се въздържах, за да не привлека още повече вниманието на околните.
Великият владетел не бързаше да свършва. Надълго и нашироко се хвалеше с вярната си служба към фараона и многобройните услуги, които му бил направил през последните две години. Най-накрая на тълпата й омръзна да слуша хвалбите му и се разшумя. От толкова много тела, наблъскани едно до друго под парещите лъчи на слънцето, жегата ставаше още по-непоносима и на няколко пъти видях да припадат жени и възрастни хора.
Когато най-сетне господарят Интеф свърши, се изправи главният жрец. Вече стана пладне, а той продължаваше да разказва за делата на светите братства в Тива. Докато говореше, около нас ставаше още по-горещо. Дори и благовонните масла не можеха повече да прикриват миризмата на хилядите неизмити тела. Аз извадих копринена кърпа, напоена с парфюм, и я подадох на господарката си.
Публиката въздъхна с облекчение, когато най-сетне, благославяйки царя от името на Озирис, и главният жрец завърши тирадата си. Той направи нисък поклон и с присъщото си достойнство се върна на мястото си зад великия владетел. За пръв път, откакто беше започнала церемонията, тълпата утихна. Всички забравиха за скуката и досадата и с интерес зачакаха какво ще каже фараонът.
Той се вдигна от трона си. Не можех да не се възхитя на този възрастен човек, който цяла сутрин не се беше помръднал, а като каменна статуя бе изслушал речите на поданиците си. Фараонът простря ръце в знак, че благославя насъбралото се множество, но точно в този миг ритуалът беше нарушен от нечия внезапна поява. Всички — жреци, благородници и простолюдие, бяха като че ли еднакво смаяни от това, което последва. Бях един от малкото, които не се изненадаха, и то, разбира се, защото именно аз се бях погрижил за неочакваната промяна в церемонията.
Изведнъж тежките медни врати на светилището широко се разтвориха. Изглеждаше така, сякаш го бяха сторили сами, без да ги докосне човешка ръка.
Като повей на вятъра из тълпата се разнесоха безброй въздишки. Една жена дори изпищя от ужас и всички бяха обхванати от суеверен страх. Някои коленичиха на земята, други вдигнаха ръце над главите си, сякаш искаха да се предпазят от немия невидима сила; трети закриха лицата си, да не би да ослепеят, защото очите им са зърнали нещо, което не е писано на смъртните да видят.
Защото току-що от светилището беше излязъл един бог — огромен и ужасен, покрит от главата до петите с тежкото си наметало, което се развяваше на вятъра. Шлемът му бе украсен с пера от чапла, а лицето му сякаш беше от метал — наполовина човешко, наполовина като на орел — с дълъг, закривен клюн и тъмни цепки вместо очи.
— Ах-Хор! — извика някаква жена и припадна върху каменните плочи.
— Ах-Хор! — поде множеството. — Това е самият бог!
Като големи вълни редица след редица падаха на колене и се кланяха на своя покровител. Дори публиката по трибуните коленичи върху дъските, а сред нея мнозина направиха знака срещу злото. Дори и групичката благородници около трона не устоя и също се сниши доземи пред новодошлия. В целия храм само двама души останаха на крака: фараонът, неподвижен като статуя на стъпалата пред трона си, и великият владетел до него, който не загуби самообладанието си.
Ах-Хор прекоси двора и застана срещу царя. Изгледа го от главата до петите, но фараонът дори не потрепна. Лицето му беше покрито с бял грим и затова не можех да кажа дали е пребледнял, но по непознатия блясък в очите му бях сигурен, че го обзема или страхопочитание, или дълбок ужас.
— Кой си ти? — запита фараонът. — Човек ли си или само безплътен дух? Защо прекъсваш нашия тържествен ритуал?
Гласът му прозвуча силен и ясен и не открих в него уплаха или колебание. Не можех да не отдам дължимото на нашия владетел. Остарял и може би прекалено лековерен, той не беше изгубил нищо от някогашната си смелост. Можеше да се изправи срещу всеки човек, срещу всеки бог и като истински войник да не отстъпи нито крачка.
Ах-Хор му отговори със същия глас, с който толкова често беше повеждал войниците си в кръвопролитните сражения и който сега прокънтя между каменните колони.
— Велики фараоне, не съм никакъв дух, а обикновен смъртен. Аз съм твой покорен поданик и се явявам пред теб, защото такава беше повелята ти. Явявам се тук и сега, за да докажа пред всички, че съм изпълнил дълга си пред теб, че съм изпълнил това, което ти ми заповяда на същия този ден преди две години.
Свали шлема от главата си и огнените къдрици свободно паднаха на раменете му. Всички присъстващи мигом го разпознаха и сред тълпата се разнесе такъв страхотен рев, че чак стените на храма се затресоха.
— Господарят Танус! Танус! Танус!
И от всички естествено най-силно крещеше господарката ми.
— Танус! Ах-Хор! Ах-Хор! — двете имена се повтаряха едновременно и се разбиваха като огромна вълна в каменните стени.
- Предыдущая
- 6/79
- Следующая
