Мусон - Смит Уилбур - Страница 11
- Предыдущая
- 11/195
- Следующая
Хайд изглеждаше впечатлен, докато пресмяташе наум паричния израз на споменатата цифра.
— Доказал сте способностите си на мореплавател — промълви Хайд. — И благоразумен инвеститор. Напълно заслужавате придобитото. — Гледаше Хал с пронизващ поглед и той разбра, че най-после са стигнали до същината на въпроса. — Още повече, че вашите интереси са тясно свързани с нашите — тихо продължи канцлерът. — Ние всички притежаваме акции, като най-много има Короната. Така че, последните новини от Индиите засягат всички нас, по най-болезнен начин.
Някаква топка се сви в стомаха на Хал. Той се изправи на стола си и попита напрегнато:
— Извинете, но аз пристигнах в Лондон едва тази сутрин и нищо не знам.
— Тогава имаш късмет, защото новините никак не са добри — изръмжа Чайлдс и поднесе парче телешко към устата си. — Преди две седмици кораб на Компанията „Йомен ъв Йорк“ пристана на фирмения док. Плавал шестдесет и два дни от Бомбай с товар от памук и редки багрила. Носел съобщение от Джералд Онгие, губернатор на колонията. — Чайлдс млъкна и поклати глава, сякаш не му се щеше да произнесе следващото изречение. — Загубили сме два кораба. „Минотавър“ и „Албион спринг“.
Хал се дръпна назад, сякаш го бяха ударили в главата.
— Но те са гордостта на флотилията — извика той.
Това не бе за вярване. Корабите на Източноевропейската компания, тези представителни, величествени съдове, бяха господари на моретата не само заради товара си, а заради престижа на огромната и просперираща компания, която ги притежаваше, както и заради английския кралски флаг, под който плаваха.
— Корабокрушения? — Хал беше смаян. Дори такава компания ще се разтърси от мащаба на подобна загуба. Един загубен кораб от този вид беше ужасен удар, но два означаваше катастрофа. Може би сто хиляди фунта стерлинги заедно с товарите.
— Къде е станало? — попита той. — Плитчините на Агула? Кораловите рифове при Маскарените?
— Не са потънали — зловещо отговори Чайлдс.
— Тогава какво?
— Пирати. Корсари.
— Сигурен ли сте? Откъде знаете? — Корабите на Компанията бяха бързоходни и добре въоръжени именно за такива случаи. За залавяне на неин съд бяха необходими усилията на голям военен кораб. Когато новината се разчуеше, цената на акциите щеше да падне. Собственото му състояние щеше да олекне с хиляди, по-скоро с десетки хиляди лири.
— Двата кораба ги няма от месеци. Нямахме новини за никой от тях — каза Чайлдс. — Но както личи, от „Минотавър“ се е спасил един моряк. Почти четиридесет дни се носел по вълните на някакво дърво. Пиел по малко дъждовна вода и ял рибата, която успявал да улови, докато най-накрая бил изхвърлен на дивия африкански бряг. Вървял седмици, докато стигне португалското заселение Лобито. Там успял да се качи на малък кораб до Бомбай. Разказал историята си на губернатора Онгие, който го изпратил при нас, на борда на „Йомен ъв Йорк“.
— Къде е тоя моряк? — попита Хал. — Говорихте ли с него? Може ли да му се вярва?
Чайлдс спря с ръка потока въпроси.
— Той е на сигурно място и за него се грижат добре, но не бихме желали да тръгне да разправя историята си по улици и кръчми.
Хал кимна. Това бе благоразумно.
— Да, разговарях с него надълго и широко. Изглежда разумен момък, корав и съобразителен, ако разказаното от него е вярно, а аз мисля, че е.
— Какво е станало, според него?
— В общи линии, „Минотавър“ спасил дванадесет души екипаж от една малка шхуна край Мадагаскар, малко преди тя да потъне. Още първата нощ, спасените завладели мостика по време на втората вахта. Скрили оръжие в дрехите си и изклали вахтените. Естествено, за екипажа на „Минотавър“ не би представлявало никаква трудност, да се справи с шепа бандити, но в тоя момент цяла флотилия лодки се появили от тъмнината, явно по даден сигнал, а бандата на борда парализирала отбраната достатъчно дълго, за да бъде всичко загубено.
— Как се е измъкнал този моряк?
— Повечето от екипажа били изклани, но този мъж — Уилсън се казва — убедил пиратския капитан, че иска да служи при него и да го заведе при друга плячка. След това Уилсън се възползвал от първата възможност да се измъкне, като напуснал кораба през една от оръдейните амбразури. — Чайлдс отвори сребърна кутия и измъкна нещо дълго и тъмно на цвят, подобно на парче суха дървесна кора. — Тютюневи листа навити на пръчка — поясни той. — От испанските колонии в Америка. Наричат ги цигаро. Започнах да ги предпочитам пред лулата. Ще опиташ ли една? — Чайлдс направи цяло представление от обрязването на цигарото.
Хал го пое и помириса с подозрение. Ароматът се оказа изненадващо приятен. Последва примера на Чайлдс и запали края от поднесената от него свещ. Дръпна внимателно и установи, че независимо от току-що нанесения му удар, вкусът беше приятен.
Другите двама вече пушеха, така че Хал имаше време да помисли върху чутото.
— Казвате, че са загубени два кораба.
— Да — отвърна Чайлдс. — „Албион спринг“ няколко седмици преди „Минотавър“. Завладян от същата шайка главорези.
— От къде знаете?
— Пиратският капитан се похвалил на същия тоя Уилсън.
След още една продължителна пауза Хал попита:
— Какво смятате да предприемете по въпроса, милорд? — Пулсът му се учести, когато забеляза как двамата се спогледаха и той най-после започна да се досеща за какво са го поканили на тази интимна вечеря.
Чайлдс обърса с ръка мазнината от устата си и смигна съучастнически на Хал.
— Ще изпратим някого да му види сметката на тоя пират, Янгири. Така се казва разбойникът.
— Кого ще изпратите? — попита Хал, макар че вече знаеше отговора.
— Как кого, тебе естествено!
— Но милорд, аз вече съм земеделец, провинциален благородник.
— Само от няколко години — намеси се Хайд. — Преди това бяхте един от най-преуспяващите мореплаватели в южните и източни морета. — Хал мълчеше. Това беше истина, разбира се. Тези двамата знаеха всичко за него. Сигурно можеха да му разкажат с подробности всяко негово плаване.
— Лордове, имам семейство, четирима сина, за които трябва да се грижа и нямам жена, с която да споделя отговорността. Точно по тая причина оставих мореплаването.
— Да, знам защо се отказа от морето, Кортни и приеми най-дълбоките ми съболезнования за загубата на твоята съпруга. Но от друга страна, дори и най-малкият ти син вече трябва да е на възрастта, когато ти за пръв път тръгна по море. Не виждам пречка да намериш място за всичките си синове на някой добър кораб. — И това е вярно. Чайлдс явно се бе подготвил много внимателно, но Хал нямаше намерение да му се даде лесно.
— Не мога да изоставя задълженията си в Хай Уийлд. Ако имотите ми не се управляват както трябва, ще стигна до просяшка тояга.
— Скъпи ми, сър Хенри — усмихна се Чайлдс, — собственият ми син учеше в Кралския колеж с твоя Уилям. Доколкото разбирам, управлението на имотите е почти изцяло задължение на младия Уилям, докато ти посвещаваш по-голямата част от времето си на соколи, лов, книги и спомени със старите си морски другари.
Хал се изчерви от яд. Така ли оценяваше Уилям неговия принос в управлението на мините и Хай Уийлд?
— Ако тоя тип, Янгири, не бъде в кратък срок поставен на място, всички ще стигнем до просяшка тояга — заяви Чайлдс. — Ти си най-подходящ за изпълнение на тая задача и това е ясно на всички.
— Борбата с пиратството е задача на кралския флот — упорито се държеше Хал.
— Така е — съгласи се Хайд, — но до края на годината ще влезем във война с Франция и пред кралския флот ще възникнат по-належащи задачи. Може да минат няколко години, преди Адмиралтейството да е в състояние да се заеме с разчистване на далечните морета, а ние не можем да чакаме толкова. Янгири вече разполага с два кораба с голяма огнева мощ. Кой ще гарантира, че след година-две няма да бъде достатъчно силен да нападне Бомбай или крайбрежните ни кантори? Акциите ти тогава няма да струват много.
Хал се завъртя неспокойно на стола си, като си играеше с чашата за вино. Точно на такова нещо се бе надявал тайно през последните отегчителни месеци на бездействие. Кръвта му бушуваше, мисълта му бягаше насам-натам, като пчела по цъфнало дърво.
- Предыдущая
- 11/195
- Следующая
