Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 5

• Предыдущая
• 5/104
• Следующая

— Обзалагам се, че Шон ще се изненада, като ме види да ходя.

— Всички ще се изненадат — съгласи си Ада. Вдигна поглед и се усмихна.

— Не мога ли да опитам още сега? До събота ще свикна и ще отидем с Шон за риба.

— Гари, не бива да храниш много големи надежди. Отначало ще ти бъде трудно. Ще трябва да се научиш да използват протезата. Също като язденето на кон — спомняш ли си колко пъти падаше, докато се научиш да яздиш?

— Но нали сега мога да започна?

Ада посегна към шишето със спирт, наля малко в шепата си и го втри на мястото на ампутацията.

— Трябва да изчакаме разрешението на доктор Ван Роойен. Няма да се забави.

Така и стана. След поредното си посещение докторът каза на Уейт, който го изпращаше до кабриолета му.

— Може да пробвате как ще се справи с протезата — това ще запълни времето му. Не му позволявайте да се преуморява и следете да не би мястото да се разрани. Не можем да допуснем нова инфекция.

„Протеза“ — тази грозна дума кънтеше в съзнанието на Уейт, докато наблюдаваше как кабриолетът изчезва в далечината. „Протеза“. Сви отпуснатите си ръце в юмруци. Не му се искаше да се обърне и да погледне изпълненото с копнеж лице на верандата.

— Сигурен ли си, че така ти е удобно? — попита Уейт и клекна пред стола на Гарик.

— Да, да, чакай да опитам сега. Хей, как ще се изненада Шон, а! Ще мога да замина с него в понеделник, нали? — Гарик нямаше търпение.

— Ще видим — измърмори сговорчиво Уейт. Стана и заобиколи масата.

— Ада, скъпа, хвани го за другата ръка. Гари, слушай внимателно. Искам първо да изпробваш протезата. Ще те повдигнем, така че да се опреш с нея, без да губиш равновесие. Разбираш ли ме?

Гарик енергично кимна с глава.

— Добре, хайде сега, ето изправяме те.

Гарик придърпа дървения крак към себе си и краят му изскърца по-дървения под. Двамата го повдигнаха и той пренесе тежестта си върху протезата.

— Вижте ме — стоя на нея. Ей, вижте, на нея съм! — Лицето му светна. — Искам да ходя! Пуснете ме да ходя.

Ада погледна съпруга си и той кимна. Двамата поведоха Гарик напред. Момчето се спъна на два пъти, но те го държаха. Троп-троп и отново троп-троп тракаше протезата по пода. Преди още да достигнат края на верандата, Гари вече се бе научил да повдига крака си, за да го премества напред. По обратния път към стола той се спъна само веднъж.

— Браво, Гари, справяш се отлично — засмя се Ада.

— Скоро ще започнеш да ходиш сам — ухили се с облекчение Уейт. Не се надяваше, че ще бъде толкова лесно.

Окуражен от думите му, Гарик помоли:

— Пуснете ме сам.

— Още е рано, момчето ми, като за първи ден ти се справи великолепно.

— Е, хайде де, тате, моля те. Няма да се опитвам да ходя, само ще застана прав. Ти и мама ще ме пазите. Моля те, татко, моля те.

Уейт се поколеба и Ада го подкани:

— Пусни го, скъпи, справя се толкова добре. Това ще му помогне да стане по-уверен в себе си.

— Добре. Но не се опитвай да ходиш — съгласи се Уейт. — Готов ли си, Гари? Пусни го!

Двамата внимателно отдръпнаха ръце. Гарик се олюля леко и те моментално го хванаха.

— Всичко е наред — пуснете ме.

Усмихна им се уверено и те отново го пуснаха. За миг остана неподвижен и стабилен, сетне погледна към пода. Усмивката застина на лицето му. Беше самичък върху висока планина, нещо в стомаха му се преобърна и изведнъж изпита силен и необясним страх. Олюля се и преди да успеят да го хванат, извика:

— Падам. Свалете я! Махнете я!

Внимателно го положиха на стола.

— Свалете я! Ще падна!

Ужасените писъци късаха сърцето на Уейт, докато той бързо сваляше каишките, които държаха протезата.

— Свалих я, Гари, успокой се. Ето, аз те държа.

Бащата го притисна до гърдите си, като се опита да му вдъхне увереност със силните си ръце и голямото си тяло, но Гарик продължаваше да се бори и да пищи ужасен.

— Отнеси го в стаята, хайде, вътре в стаята — каза припряно Ада и Уейт бързо го занесе вътре, като го притискаше към гърдите си.

Тогава Гарик откри своето убежище. В мига, в който ужасът стана непоносим, той усети, че в главата му нещо се раздвижва и погледът му се премрежва. Мъглявината се сгъсти и заличи и светлина, и звук. В нея беше топло — топло и безопасно. Тук никой не можеше да го докосне, защото тя го обгръщаше и предпазваше. Беше в безопасност.

— Струва ми се, че заспа — прошепна Уейт на жена си, но в гласа му имаше нотка на изненада. Изгледа внимателно лицето на момчето и се вслуша в дишането му.

— Стана много бързо — това не е нормално. И въпреки това изглежда добре.

— Мислиш ли, че трябва да повикаме лекаря? — попита Ада.

— Не — поклати глава той. — Само ще го завия и ще остана до него, докато се събуди.

Гарик спа до вечерта, когато стана и им се усмихна, сякаш нищо не се беше случило. Спокоен и развеселен, той вечеря с апетит. Никой не спомена за протезата. Като че ли и момчето бе забравило за нея.

Шон се върна у дома в петък следобед. Едното му око бе насинено, но явно не отскоро, по краищата синината вече ставаше зелена. Шон не спомена кой го е разкрасил така. Донесе със себе си и гнездо с яйца на сива мухоловка, които даде на Гарик, и една жива змия с червени устни в картонена кутия, на която Ада моментално произнесе смъртна присъда въпреки разпалената му защитна реч. Донесе и лък, изработен от месинга, което според него бе най-доброто за направата на подобно оръжие.

Пристигането му предизвика обичайните промени в Теунис Краал — шумотевица, движение и смях.

За вечеря имаше печено с необелени печени картофи.

Това бяха любимите ястия на Шон и той им се нахвърли гладен като вълк.

— Не си тъпчи устата — смъмри го Уейт, седнал начело на масата, но в гласа му се долавяше обич. Трудно му бе да прикрие кой от синовете си обича повече. Шон прие упрека в духа, в който той беше направен.

— Тате, кучката на Фрики Оберхолстър роди кученца, цели шест.

— Не! — Ада бе категорична.

— Е, мамо, поне едно!

— Чу какво каза майка ти.

Шон поля месото си със сос, разряза на две един картоф и лапна едната половина. Биваше си го. В действителност той не очакваше да проявят подобно единодушие.

— Какво учихте тази седмица? — попита Ада.

Това бе много гаден въпрос. Беше научил толкова, колкото да си няма неприятности, поне засега.

— Ами най-различни работи — отвърна непринудено и попита, за да смени темата: — Тате, завърши ли вече дървения крак на Гари?

Настъпи тишина. Лицето на брат му беше безизразно и той сведе очи към чинията си. Шон лапна другата половина на картофа и заговори с пълна уста:

— Ако си го завършил, утре ще можем да отидем с Гари за риба при водопада.

— Не говори с пълна уста — отсече Уейт с излишна строгост. — Храниш се като прасе.

— Извинявай, татко — измънка той.

Останалата част от вечерята премина в неловко мълчание. Веднага щом се нахраниха, Шон изчезна в стаята си. Гари тръгна с него, подскачайки по коридора, като се подпираше с ръка на стената, за да пази равновесие.

— Защо татко е толкова сърдит? — обидено попита Шон, когато останаха сами.

— Нямам представа — отвърна Гарик и седна на леглото. — Понякога се сърди просто така, за нищо — ти го знаеш.

Шон съблече ризата си през глава, сви я на топка и я хвърли към насрещната стена.

— По-добре я вдигни, защото иначе ще загазиш — предупреди го меко Гарик.

Шон свали панталоните си и ги ритна подир ризата.

Това предизвикателство му пооправи настроението. Пресече стаята и застана гол пред Гарик.

— Виж — каза той с гордост. — Косми!

Гарик ги разгледа. Безспорно бяха косми.

— Не са кой знае колко много — каза Гарик, но не можа да прикрие завистта си.

— Абе, обзалагам се, че имам повече от теб — предизвика го Шон. — Я да ги преброим.

• Предыдущая
• 5/104
• Следующая