Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 37

Нито Азирафел, нито Кроули командваха Армията на издирвачите на вещици, но и двамата я одобряваха или поне знаеха, че началството би я одобрило. Така че тя фигурираше в списъка на Азирафеловите посредници, защото беше, тъй де, Армия за издирване на вещици, а те трябваше да подкрепят всички, обявяващи се за издирвачи на вещици по същия начин, както САЩ подкрепяше всички, обявили се за антикомунисти. А в списъка на Кроули армията фигурираше поради малко по-засуканата причина, че хора като Шадуел не вредяха по никой начин на Адовата кауза. Тъкмо обратното, по всеобщо мнение.

Строго погледнато, Шадуел също не командваше АИВ. Според платежните му ведомости тя се командваше от генерал издирвач на вещици Смит. След него идваха полковниците издирвачи на вещици Грийн и Джоунс и майорите издирвачи на вещици Джаксън, Робинсън и Смит (без роднинска връзка между двамата). Следваха майорите издирвачи на вещици Тенджър, Кутиа, Млякоу и Бюфет, тъй като на този етап ограниченото въображение на Шадуел беше започнало да се опъва. Подир тях — капитаните издирвач на вещици Смит, Смит, Смит, както и Смийт и Пактака. А после — петстотин редници, ефрейтори и сержанти издирвачи на вещици. Мнозина от тях се казваха Смит, но нямаше значение, защото нито Кроули, нито Азирафел някога са си правили труда да четат чак до там. Те просто плащаха на всички тях.

В крайна сметка двете суми общо възлизаха на около шейсет лири годишно.

Шадуел по никой начин не смяташе, че върши нещо престъпно. Армията беше свещен дълг и човек трябваше да предприеме нещо. Старите монетки от по девет пенса не валяха като едно време.

В ранната съботна утрин на последния ден на света небето беше по-червено от кръв.

Куриерът на „Интернешънъл експрес“ зави внимателно край ъгъла с петдесет и пет километра в час, превключи на втора и спря до тревната ивица.

Излезе от микробуса и мигом се метна в канавката, за да избегне прииждащия камион, изскочил иззад завоя с такава скорост, че като нищо надхвърляше сто и тридесет километра в час.

Стана, подбра си очилата, сложи си ги отново, извади пакета и папката, изтръска тревичките и калта от униформата си, после се сети да размаха юмрук подир скоростно отдалечаващия се камион.

— Трябва да ги забранят, камиони с камиони проклети, никакво уважение към другите на платното, винаги съм казвал, винаги съм казвал без кола, синко, ти си си един прост пешеходец…

Той слезе от тревната ивица, прескочи една ниска ограда и се намери край реката Ук.

Куриерът на „Интернешънъл експрес“ тръгна покрай реката с пакета в ръце.

По-нататък на брега седеше младеж, целият в бяло. Друг човек не се виждаше. Косата му беше бяла, кожата му — бледа като тебешир; седеше и се взираше нагоре-надолу по реката, като че се наслаждаваше на гледката. Приличаше на викториански поет точно преди охтиката и злоупотребата с наркотици да са го погнали насериозно.

Човекът от „Интернешънъл експрес“ не ги разбираше тези работи. Искам да кажа, едно време, всъщност не чак толкова отдавна, покрай брега на всеки десетина метра клечаха въдичари; ухажващите се двойки тук, в Съсекс, идваха по залез-слънце да слушат ромона и бълбукането на реката, да се държат за ръце и да се лигавят като влюбени птички. И те с Мод, неговата булка, бяха правили същото, преди да се оженят. Идваха тук да се мляскат и в един паметен случай да се изпраскат.

Менят се времената, размишляваше куриерът.

Сега по реката ведро плуваха бели и кафяви скулптури от пяна и мътилка и често я покриваха по протежение на метри. А там, където водната повърхност се виждаше, тя беше покрита с тънък колкото молекула лъскав петрохимикален слой.

Чу се силно пърпорене. Чифт гъски, благодарни, че отново са в Англия след дългия изтощителен полет над Северния Атлантик, кацнаха върху дъгоцветната вода и безследно потънаха.

Смешен стар свят, размишляваше куриерът. Ей ти го Ук, навремето най-красивата река в тази част на света, а сега — просто превъзнасяна индустриална клоака. Лебедите потъват на дъното, а пък рибите плуват отгоре. Е, това е то прогреса. Прогреса не можеш го спря.

Беше стигнал до мъжа в бяло.

— Ще извинявате, сър. Партизанско име Тебешира?

Човекът в бяло кимна и не каза нищо. Продължи да зяпа реката и да следи с поглед една впечатляваща скулптура от мътилка и пяна.

— Толкова е прекрасно — прошепна той. — Толкова е прекрасно, мътните да го вземат!

Куриера сякаш за миг загуби дар слово. После автоматичните му системи сработиха.

— Смешен е тоя стар свят, нали грешка няма, такова де, обикаляш цял свят и разнасяш това и онова и после ей го на, буквално си си вкъщи, така да се каже, искам да кажа аз съм роден и съм израсъл тука, сър, и до Средиземно море ходих, и в Де Мойн, а т’ва е в Америка, сър, а сега ей ме на тука и пратка за вас, сър.

Човекът с партизанско име Тебешира пое пакета, пое и папката и се подписа. Докато се подписваше, писалката — започваше със З, следваше петно и накрая свършваше с нещо, което би могло да е „еност“, а можеше да е и „яване“.

— Много съм ви задължен, сър — рече куриерът.

Той тръгна обратно по брега към натовареното шосе, където беше оставил микробуса, като се опитваше да не поглежда към реката.

Зад него мъжът в бяло отвори пакета. В него имаше корона — диадема от бял метал, инкрустирана с диаманти. Няколко секунди той я оглежда със задоволство, после си я сложи. Тя заблестя в лъчите на изгряващото слънце. После патината, която бе започнала да покрива сребърната й повърхност там, където пръстите му я бяха докоснали, плъзна по нея и я покри напълно; короната почерня.

Белият се изправи. Едно може да се каже за замърсяването на въздуха — изгревите са трепач. Сякаш някой е подпалил небето. А някоя небрежно захвърлена клечка кибрит би могла да подпали и реката, но, уви, за това време нямаше. Той знаеше къде и кога е срещата на Четиримата и се налагаше да побърза, за да стигне там днес следобед.

Може би ще подпали небето, помисли си той. И напусна мястото почти незабележимо.

Почти беше време.

Куриерът беше оставил микробуса си на тревната ивица до шосето с две платна. Той заобиколи откъм страната на шофьора (предпазливо, защото разни коли и камиони продължаваха да се носят като ракети по завоя), бръкна през отворения прозорец и взе графика от таблото.

Значи му оставаше още само една доставка.

Прочете внимателно инструкциите, написани на квитанцията.

Прочете ги пак, като обърна особено внимание на адреса и съобщението. Адресът се състоеше от една дума: Навсякъде.

След това написа с протеклата писалка кратка бележка до Мод, неговата жена. Тя гласеше просто: „Обичам те.“

После върна обратно графика на таблото, погледна наляво, погледна надясно и тръгна целенасочено да пресича шосето. Тъкмо го беше преполовил, когато една германска таратайка изхвърча иззад завоя — шофьорът й беше луднал от кофеин, от малки бели хапченца и от транспортния правилник на Европейската икономическа общност.

Куриерът сподири с поглед отдалечаващото се туловище на колата.

„Брей — помисли си той, — изтърва ме на косъм.“

После погледна канавката.

Ох, помисли си.

— ДА — потвърди глас иззад лявото му рамо или поне иззад спомена за лявото му рамо.

Куриерът се обърна — и погледна, и видя. Отначало не можеше да намери думите, не можеше нищо да намери, но после целоживотният професионален навик надделя и той произнесе:

— Съобщение за вас, господине.

— ЗА МЕН?

— Да, господине. — Искаше му се все още да има гръклян. Ако си имаше гръклян, щеше да може да преглътне.

— Опасявам се, че пакет няма, господин… ъъ, сър. Само съобщение.

— ПРЕДАЙ МИ ГО ТОГАВА.

— То е следното, сър. Кхъ-кхъ. Ела и виж.

— НАЙ-СЕТНЕ — лицето му се хилеше, но пък с това лице нямаше как да е другояче.

— БЛАГОДАРЯ — продължи лицето. — ТВОЯТА ПРЕДАНОСТ КЪМ ДЪЛГА Е ПОХВАЛНА.