Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 27

— И после какво? — настоя заподозряната.

— После ще те измъчваме, за да те накараме да кажеш „да“ — обясни Главният мъчител. — Нали ти казах. Мъченията са нещо много забавно. Не боли. Хастар лар виза — побърза да добави тя.

Малката заподозряна огледа пренебрежително обстановката в Главната квартира на Инквизицията. Съвсем определено се усещаше миризма на кромид.

— Хм — рече тя. — Ама аз искам да бъда вещица — с брадавици на носа и със зелена кожа, и ще имам хубава котка, ще я кръстя Чернушка, и всякакви отвари и…

Главният мъчител кимна на Главния инквизитор.

— Виж — отчаяно заговори Пепър. — Никой не твърди, че не може да бъдеш вещица, просто трябва да кажеш, че не си. Няма смисъл да си правим целия този труд — добави тя троснато, — ако ще ми викаш „да“ на минутката, щом те попитаме!

Заподозряната се замисли над това.

— Ама аз искам да съм вещица — писна тя. Членовете на Ония, принадлежащи към мъжкия пол, се спогледаха. Това не им влизаше в категорията.

— Ако кажеш „не“ — заувещава я Пепър, — ще ти дам моята конюшня на Синди. Никога не съм си играла с нея — додаде тя и метна кръвнишки поглед на останалите Ония, като ги предизвикваше да кажат нещо.

— Играла си си — отсече сестричката й. — Виждала съм те, пък и тя е съвсем очукана вече и там, където се слага сеното, е счупено и…

Адам се изкашля авторитетно.

— Вещица ли си, вива Еспаня? — повтори той. Сестричето хвърли поглед към Пепър и реши да не рискува.

— Не — заяви то твърдо.

Мъчението много си го биваше — всички бяха съгласни. Проблемът беше как да откажат предполагаемата вещица от него.

Беше горещ следобед и Инквизиторските стражи бяха на мнение, че с тях злоупотребяват.

— Не виждам защо двамата с брат Брайън трябва да вършим всичката работа! — заяви брат Уенслидейл и обърса потта от челото си. — Според мен вече е време тя да слезе оттам и ние също да се изредим. Бенедиктин вгарафас.

— Защо спряхме? — попита настоятелно заподозряната, от чиито обувки се лееше вода.

На Главния инквизитор по време на проучванията му беше хрумнало, че Британската инквизиция все още не е готова за повторното въвеждане на Желязната девица и крушата задушителка. Но една илюстрация на средновековен стол за потапяне във вода му подсказа, че това приспособление е правено като по поръчка за целта. Трябваха ти само вир, няколко летви и въже. Комбинация, която винаги бе привличала Ония — никога не бяха срещали особени трудности с намирането и на трите.

Сега заподозряната беше зелена от кръста надолу.

— Също като люлка — възкликна тя. — И-хааа!

— Ако не се кача и аз, ще си ходя — заяви брат Брайън.

— Не виждам защо всичкото забавление трябва да е само за лошите вещици.

— Не е разрешено и инквизиторите да бъдат измъчвани — обясни строго Главният инквизитор, но без да влага кой знае колко истинско чувство. Следобедът беше горещ, инквизиторските одежди от стари чували дращеха и воняха на спарен ечемик, а вирът изглеждаше потресаващо съблазнителен.

— Добре де, добре — съгласи се той и се обърна към заподозряната. — Добре, ти си вещица, не прави повече така, а сега слез оттам, та да седне някой друг. Оле — добави той.

— А сега какво? — попита сестричето на Пепър. Адам се зачуди. Ако тръгнеха да я горят, вероятно това щеше да им навлече безкрайни неприятности, размисли той. Освен това беше твърде подгизнала и нямаше да се запали.

А и смътно съзнаваше, че нейде в бъдещето предстои да му задават въпроси за кални обувки и розови роклички, целите във водорасли. Но това беше в бъдещето, а то се намираше чак отвъд дългия топъл следобед, пълен с летви, въжета и вирове. Бъдещето можеше да почака.

Бъдещето мина и замина по обичайния за бъдещетата леко обезсърчителен начин, макар че господин Йънг си имаше и други дертове освен калните рокли и просто забрани на Адам да гледа телевизия, което означаваше, че ще трябва да я гледа на стария черно-бял телевизор в стаята си.

— Не разбирам защо е забранено да поливаш с маркуч — чу Адам да обяснява господин Йънг на госпожа Йънг. — Плащам си данъците като всички. Градината е замязала на пустинята Сахара. Чудя се как във вира изобщо е останала капка вода. Според мен виновна е липсата на ядрени опити. Когато бях малък, си имахме лято като лято. Постоянно си валеше.

Това беше вчера.

Сега Адам се тътреше сам по прашната уличка. Добре го даваше с тътренето. Адам си имаше свой начин да се тътри — обиден на всички здравомислещи люде. Той не само позволяваше на тялото си да клюмне. Умееше да се тътри с модулации и сега раменете му изобразяваха болката и смущението на несправедливо възпрените в безкористния си порив да помагат на хората.

Прахът се стелеше върху храстите.

— Пада им се на тях вещиците да превземат цялата страна и да накарат всички да ядат здравословна храна, да не ходят на църква и да танцуват без дрехи! — заяви той и ритна един камък. Трябваше да признае, че като изключим здравословната храна, перспективата не изглеждаше особено тревожна.

— Бас ловя, че само да ни бяха оставили да се захванем както подобава, стотици вещици вече щяхме да сме намерили! — той ритна друго камъче. — На бас, че старият Торкемада не е трябвало да се отказва още в самото начало само щото някаква си тъпа вещица си изцапала роклята!

Кучето послушно се мъкнеше зад Господаря си. Адовата хрътка, доколкото имаше някакви очаквания, не си бе представяла точно така живота в последните дни преди Армагедон, но въпреки това започваше да й харесва.

Чу как Господарят рече:

— На бас, че дори и викторианците не са принуждавали хората да гледат черно-бяла телевизия!

Формата формира природата. Съществуват определени начини на поведение, подходящи за малко мърляво помиярче, които са вградени в гена му. Не можеш да придобиеш форма на кутре и да се надяваш, че ще си останеш същият. Вътре в самото ти Същество започва да се просмуква едно определено дребнокучие.

Вече беше гонило плъх. Това беше най-хубавото преживяване в живота му.

— Пада им се, ако всички бъдем завладени от Силите на злото — дуднеше Господарят му.

А и котките, мислеше си Кучето. Беше изненадало големия рижав котарак и се бе опитало да го превърне в трепереща пихтия чрез обичайния пламтящ поглед и гърлено ръмжене, които в миналото винаги му вършеха работа с обречените. Този път си заработи такова перване по носа, че чак сълзи му потекоха. Котките, размишляваше Кучето, явно бяха много по-корави същества от загубените души. С нетърпение чакаше да осъществи нов експеримент с котка — беше замислил той да се състои в скачане около въпросната котка и разпален лай по нея. Целеше се надалеч, но току-виж се получило.

— И хич не ги ща да търчат при мене, когато старият Пики се превърне в жаба, туй-то! — продължаваше да мърмори Адам.

И тъкмо в този миг получи две прозрения. Едното беше, че безутешните му стъпки го бяха довели до Джасмин котидж. А другото — че някой плаче.

Сълзите размекваха Адам. Той се подвоуми, после надникна предпазливо над плета.

На Анатема, която седеше в шезлонг и вече беше преполовила пакета със салфетки, й се стори, че изгря малко рошаво слънчице.

Това, че била вещица, нещо съмняваше Адам. Адам имаше съвсем ясна представа за вещиците. Семейство Йънг се беше спряло на единствения възможен избор сред неделните вестници от по-висока класа и поради това стотици години просветлен окултизъм бяха минали покрай Адам, без да го закачат. Тя нямаше закривен нос, нито брадавици и беше млада… е, сравнително млада. На него това му стигаше.

— Здрасти — каза той и изпъна гръб.

Тя си издуха носа и го зяпна.

Тук е редно да обясним какво точно надничаше иззад оградата. Онова, което виждаше Анатема, както тя се изрази по-късно, беше нещо като гръцки бог в предпубертетна възраст. Или може би илюстрация от Библията — от онези, изобразяващи мускулести ангели, които прилагат справедливи наказания. Това лице не принадлежеше на двайсти век. Обрамчваха го златни къдрици, които блестяха. Микеланджело сигурно би го изваял, и най-вероятно би спестил опърпаните маратонки, разръфаните дънки и мърлявата фланелка.