Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич - Страница 15

• Предыдущая
• 15/88
• Следующая

— Не трябва да му се смее човек, а хубавичко да го накаже, за да не прави повече така — рече Снежинка.

В това време те минаваха покрай едно ябълково дърво, което растеше сред улицата. Клоните на ябълковото дърво бяха отрупани с червени, зрели ябълки. Долу на ябълката беше подпряна висока дървена стълба, която стигаше едва до средата на огромното стебло. По-нагоре следваше въжена стълба, вързана за първия клон на дървото. На този клон имаше две момиченца. Едното момиченце внимателно режеше с трион дръжката на една ябълка, а другото грижливо поддържаше първото, за да не падне.

— По-предпазливо вървете тук — предупреди Синеочка Незнайко. — От дървото може да падне някоя ябълка и да ви убие.

— Мене не може да убие — похвали се Незнайко. — Моята глава е здрава.

— Момчетата си въобразяват, че само те са смели, но момичетата съвсем не са по-страхливи от тях. Виждате ли на каква височина са се изкачили.

— Момчетата пък летят с балони, карат автомобили — отговори Незнайко.

— Голяма работа! — каза Снежинка. — Много от нашите момичета също могат да карат автомобил.

— Нима имате автомобил?

— Имаме. Само че се развали. Ние се мъчихме, мъчихме, но не можахме да го поправим. Може би вие ще ни помогнете да поправим автомобила?

— Ще ви помогна, ще ви помогна — отвърна Незнайко. — Аз разбирам малко от тази работа. Когато Винтчо и Болтчо излязат от болницата, ще им кажа как и те ще го поправят.

— Това ще бъде чудесно! — заръкопляска Снежинка.

В този момент Незнайко видя едно чудо на природата, каквото никога в живота си не беше виждал. Посред улицата лежаха огромни зелени кълба, големи колкото една двуетажна къща, а може би дори още по-големи.

— Какви са тези балони? — попита учудено Незнайко.

Снежинка и Синеочка се засмяха.

— Това са дини — казаха те. — Нима никога не сте виждали дини?

— Никога — призна си Незнайко. — У нас не растат дини. За какво служат те?

Снежинка прихна да се смее:

— Момче, а не знае за какво служат дините! Остава да попитате за какво служат ябълките и крушите.

— Ядат ли се? — учуди се Незнайко. — Такава грамада за цяла година не може се изяде.

— Ние не ги ядем — отговори Синеочка. — Ние добиваме от тях сладък сок, значи сироп. Ако се пробие дупка, отдолу на динята, от нея започва да тече сладък сок. От една диня може да се получат няколко бъчви сироп.

— Кой е измислил саденето на дини? — попита Незнайко.

— Имаме си едно много умно момиче. Казва се Сламка — отвърна Синеочка. — То много обича да сее различни растения и да получава нови сортове. Преди у нас нямаше дини, но някой беше казал на Сламка, че видял в гората диви дини. Веднъж през есента Сламка организира експедиция в гората и успя да намери диви дини на една горска полянка. Експедицията се завърна със семена от диви дини и през пролетта Сламка ги пося. Дините станаха големи, но излязоха кисели. Сламка работи, без да скръства ръце, и опита сока на всички дини. Тя можа да намери диня с не много кисел сок. На другата година пося семена от тази диня. Този път дините не бяха — толкова кисели и между тях имаше някои дори малко сладки. Сламка избра най-сладката диня и на следната година пося семена от нея. Тя прави така няколко години поред и успя да получи сладки като мед дини.

— Сега всички хвалят Сламка, а преди я ругаеха, ех, как я ругаеха! — каза Снежинка.

— Защо я ругаеха? — учуди се Незнайко.

— Никой не вярваше, че от такъв киселоч може да излезе нещо свястно. Освен това дините растяха из целия град, на всяка стъпка и пречеха на движението. Често дините връзваха край стената на някоя къща. Докато динята е малка, все пак може да се търпи, но тя порастваше, натискаше стената и почваше да я руши. На едно място дори заради една диня рухна цяла къща. Някои момичета искаха да забранят на Сламка да сее дини, но други се застъпваха за нея и почнаха да й помагат.

В това време нашите пътешественици стигнаха брега на реката.

— А това е Динената река — каза Снежинка. — Виждате ли колко много дини растат тук?

През реката се минаваше по тясно мостче, прилично на дълго платче, опънато от единия бряг на реката до другия. То беше направено от някаква дебела и здрава материя.

— Този мост е направен от нашите момичета — отбеляза Синеочка. — Плетохме го цял месец от стеблата на лена, а после момчетата ни помогнаха да го опънем над водата.

— Ах, колко интересно беше! — подхвана Снежинка. — Едно момче падна в реката и без малко не се удави, но го измъкнахме от водата.

Синеочка стъпи на моста и тръгна по него. Незнайко също смело стъпи на моста, но веднага се спря, тъй като почувствува, че мостът се клати под краката му.

— Какво се спряхте там? — попита Снежинка. — Страх ли ви е?

— Съвсем не ме е страх. Просто мостът е много смешен.

Незнайко се наведе и почна да се хваща с две ръце за моста. При това той се кискаше, за да покаже, че съвсем не го е страх.

Снежинка хвана Незнайко за едната ръка, Синеочка за другата и двете го преведоха през моста. Момичетата разбраха, че Незнайко се страхува, но не взеха да му се присмиват, защото знаеха, че момчетата мразят да им се присмиват. Като преминаха на другия бряг, нашите пътешественици тръгнаха по улицата и скоро се намериха пред една бяла къщичка със зелен покрив.

Снежинка се спря пред вратата и дръпна връвта на звънеца. Чу се звън: „Дзин-дзин!“ Вратата се отвори. На прага се появи болногледачка в бяла престилка и с бяла забрадка, изпод която се показваха златисти къдри.

— Ах, майчице — извика тя и изплашено плесна ръце, — още един болен довели! Няма вече къде да ги турим, честна дума! И откъде ги вземате? Цяла година болницата стоеше празна — никой не искаше да се лекува, — а днес — вече петнадесетият болен.

— Само че това момче не е болно — отговори Снежинка. — То идва да посети другарите си.

— А, щом е така, влизайте.

Момиченцата и Незнайко влязоха в лекарския кабинет. Доктор Пчелица седеше на масата и пишеше нещо. Пред нея имаше цял куп болнични карти, в които се записват болестите на болните. Като видя Снежинка и Синеочка, тя каза:

— Сигурно сте дошли да видите болните? Не бива, не бива! Вие забравяте, че на болните е нужно спокойствие. А вие, Синеочке, имате вече и мушамичка на челото. Поздравявам ви. Аз ви предсказвах това. Много добре зная, че щом в къщи влезе макар и едно момче, само синини и буци можеш да очакваш.

— Ние нямаме никакво желание да видим болните — отговори Снежинка. — Ето това момче иска да види болните, то е техен другар.

— На това момче аз заповядах да лежи в леглото, а то е станало без позволението на лекаря и както виждам, е започнало вече да се бие. Не мога да го пусна. Болницата не е място за побоища.

— Аз няма вече да се бия — обади се Незнайко.

— Не, не! — извика строго Пчелица и почука с дървената си слушалка по масата. — Момчетата винаги казват „няма вече“, а после пак се бият.

Смятайки разговора си с Незнайко за приключен, Пчелица се обърна към Синеочка:

— Я ми покажи челото си, миличка.

Тя отлепи мушамичката и почна да разглежда челото на Синеочка.

— Мушамичката не ви е нужна вече — каза Пчелица, като привърши прегледа. — Елате с мене, миличка, ще нагреем челото ви на синя лампа и синината ще изчезне.

• Предыдущая
• 15/88
• Следующая