Алиса в огледалния свят - Кэрролл Льюис - Страница 20

• Предыдущая
• 20/21
• Следующая

След това се зачу неясен шум от чукане на чаши и Алиса си помисли „Двайсет пъти по три прави шейсет. Дали ги брои някой?“

Настъпи мълчание и същият тънък гласец запя друг куплет:

— Огледални чеда, приближете до мен! Чест е тук да ме видите, да ме чуете, мисля и високо отличие на вечеря тоз ден да сте с двете Царици и с Царица Алиса.

И хорът запя пак:

— Шейсет пъти по шест! — повтори отчаяна Алиса. — О, това няма да позволя в никакъв случай! По-добре да вляза веднага — продължи тя и влезе.

Когато се появи, настъпи мъртво мълчание. Алиса погледна тревожно голямата маса в залата и забеляза, че около нея седяха петдесетина различни същества: някои бяха животни, други — птици, а между тях имаше дори няколко цветя.

„Радвам се, че са дошли, без да чакат да ги поканя — помисли тя. — Никога нямаше да се сетя кои от тях трябва да поканя.“

На почетното място на масата имаше три кресла. Две от тях бяха заети от Черната и от Бялата Царица, а креслото помежду им беше празно. Алиса седна на него, като се чувствуваше доста неудобно сред мълчанието, и зачака някой да заговори. Най-после Черната Царица започна:

— Ти пропусна супата и рибата. Донесете бута!

И слугите поднесоха един овнешки бут пред Алиса, която се чудеше какво да прави с него, понеже никога не беше рязала бут.

— Ти като че ли си малко стеснена. Чакай да те запозная с този овнешки бут — каза Черната Царица. — Алиса — Бут. Бут — Алиса.

Бутът се изправи в чинията и се поклони леко на Алиса, а тя му върна поклона, като не знаеше дали да се уплаши или да се засмее.

— Да ви отрежа ли едно парче? — каза тя, като вдигна ножа и вилицата и погледна едната, после другата Царица.

— Разбира се, че не! — отвърна решително Черната Царица. — Не е възпитано да режеш някого, на когото си била представена. Вдигнете бута — И слугите отнесоха бута и донесоха на негово място голям сладкиш със сливи.

— Моля ви се, не ме запознавайте с този сладкиш — каза бързо Алиса, — иначе изобщо няма да мога да вечерям. Да ви дам ли малко сладкиш?

Но Черната Царица погледна намръщено и изръмжа:

— Сладкиш — Алиса. Алиса — Сладкиш. Изнесете сладкиша.

И слугите го изнесоха толкова бързо, че Алиса дори не можа да отговори на поклона му.

Все пак тя не разбираше защо Черната Царица има единствена право да заповядва тука. И за да опита, тя извика:

— Слуга, донеси обратно сладкиша!

Веднага сладкишът беше върнат обратно, сякаш по чудо. Той беше толкова голям, че Алиса се почувствува малко смутена пред него, също както пред бута. Все пак тя се насили да надвие смущението си, отряза едно парче и го подаде на Черната Царица.

— Какво безсрамие! — каза Сладкиша. — Искам да знам дали ще ти бъде приятно, ако някой отреже парче от теб, животно такова!

Сладкиша говореше с дебел, мазен глас и Алиса не можа нищо да отвърне. Тя само седеше и го гледаше зяпнала.

— Кажи нещо! — рече Черната Царица. — Смешно е да оставяш само Сладкиша да говори.

— Знаете ли, днес чух толкова много стихотворения — започна Алиса малко уплашена, като видя, че щом отвори уста, настъпи мъртва тишина и всички очи се впериха в нея. — И най-интересното беше, мисля, че във всяко стихотворение се разказваше, така или иначе, за риби. Знаете ли защо тука, във вашия свят, всички толкова обичат риби?

Тя каза това на Черната Царица, но отговорът беше доста далеч от нейния въпрос.

— Колкото се отнася до риби — каза тя бавно и тържествено, като сложи уста до ухото на Алиса, — нейно Бяло величество знае една хубава гатанка в стихове, пак за риби. Да я каже ли?

— Нейно Черно величество е много любезна, че си спомни това — пошепна Бялата Царица на другото ухо на Алиса, с глас, който приличаше на гугукане на гълъб. — Ще бъде такава наслада! Да я кажа ли?

— Да, моля — отвърна много учтиво Алиса. Бялата Царица се засмя от удоволствие и потупа Алиса по бузата. После започна:

— Имаш една минута да помислиш и да кажеш отговора — рече Черната Царица. — През това време ние ще пием за твое здраве. За здравето на Царица Алиса! — извика тя високо и всички гости започнаха да пият, и то по доста чудноват начин: някои нахлупиха чашите върху главите си и ближеха питието, което се стичаше по лицата им. Други обърнаха шишетата и пиеха виното, както течеше от края на масата. А три същества (които приличаха на кенгуру) скочиха в чинията с печеното и започнаха да ближат соса, „също като прасета в корито“, помисли Алиса.

— Трябва да благодариш за пожеланията с тост — каза Черната Царица и се намръщи.

— Ние ще те поддържаме, знаеш — пошепна Бялата Царица, когато Алиса стана послушно, за да благодари. Тя беше малко уплашена.

— Много ви благодаря — пошепна тя в отговор, — но аз мога и без ваша помощ.

— Няма да я бъде! — каза Черната Царица решително. Затова Алиса се подчини почти доброволно.

(„А те така ме притискаха! — обясни тя по-късно, когато разказваше на сестра си историята на празника. — Мислех, че искат да ме смачкат!“)

И наистина, за Алиса беше много трудно да стои неподвижна, като държеше тоста, защото двете Царици я притискаха от двете страни толкова силно, че я вдигаха във въздуха.

— Ставам, за да благодаря… — започна Алиса. Както говореше, тя се издигна доста високо над земята, но се улови за края на масата и успя пак да се смъкне.

— Пази се! — извика Бялата Царица, като хвана с две ръце Алиса за косите. — Ще се случи нещо!

Тогава (както Алиса описваше по-късно) в един миг се случиха разни неща. Всички свещи пораснаха до тавана и заприличаха на леха от тръстики с бенгалски огньове на върха.

Колкото за бутилките, всяка от тях взе по две чинии, които си сложи за криле, и с вилици вместо крака започнаха да летят на всички страни. „Те приличат съвсем на птици“ — си помисли Алиса, доколкото можеше да мисли в ужасната бърканица, която настъпи.

В този миг тя чу дрезгав смях до себе си и се обърна, за да види какво става с Бялата Царица. Но вместо Царицата на креслото седеше овнешкият бут.

— Аз съм тука! — извика един глас от супника и Алиса се обърна навреме, за да види доброто кръгло лице на Царицата, което й се усмихна за миг от края на супника и потъна в супата.

Не трябваше да се губи нито миг. Вече някои гости лежаха по чиниите, а супената лъжица вървеше по масата към Алиса и й правеше нетърпеливо знак да се махне от пътя.

— Не мога вече да търпя всичко това! — извика Алиса, скочи и дръпна покривката с две ръце. Веднага чинии, подноси, гости и свещници изпопадаха с трясък на пода.

• Предыдущая
• 20/21
• Следующая